Едно непредвидено пътуване: София - Виена - Белград - София

Понякога не всички планове се нареждат както си си ги представял или както има една мъдра народна приказка "Ти предполагаш, Господ разполага". Така току преди Коледа се наложи инцидентно да направя едно четиридневно приключение с брат ми, който смяташе да се прибере за празниците с колата си (разпологаше с 3 седмици отпуск, гадината). В четвъртък си взех еднопосочен билет до Виена (колегата от самолетните билети изумено се обади да ме попита "Ти да не се местиш в Австрия?" преди да издаде билета), а в събота на обяд се метнах на самолета на България Ер до австрийската столица. 

Приятно изненадана останах от България Ер - като изключим, че самолетът беше доста по-малък от този на Луфтханза. Имахме комплимент от авиокомпанията - малка бутилка минерална вода на всяка седалка, а след това поднесоха шоколадче на всеки един от пътниците. Един месец почти го размотавах това шоколадче из вкъщи преди да го изям, оказа се много вкусно. Полетът беше малко по-кратък от този до Франкфурт. При кацането бяха много приятно впечатлена от едно виенско предградие или може би селце? Всяка къщичка от него бе боядисана в светъл, жив цвят и това създаваше много приятна за окото шарения. 
Виенското летище е по-малко, доста компактно и спокойно. Наложи се да чакам Георги 2 часа да пристигне да ме вземе, защото сутринта се бе успал, тръгвайки от Херцогенаурах, а и бе попаднал в задръстване точно преди Виена. Успяхме към 19ч да се настаним благополучно в хотела си (Austria Trend Doppio) и бях приятно изненадана от него, понеже като цяло съм скептична към бизнес хотелите като този. Хотелът се намира в по-периферната част на Виена, която е по-скоро бизнес и индустриално ориентирана, точно под магистрала A23. На булевард Ренвег, точно до хотела има спирка на трамвай 71, с който може да се стигне спокойно до замъка Белведере, Националната опера, Австрийския парламент и кметството на Виена. От центъра, респективно, може да се направи връзка с доста други линии на градския транспорт, плюс няколко линии на метрото.  Билети се продават на автомати, разположени в самите трамвайни мотриси, като приемат единствено монети. Цената на билет за единично пътуване е 2.20 евро.  В трамвая има табло, което ти оповестява спирката и си следиш пътя, за да не си я изпуснеш. Същото така съобщават на коя спирка връзка с кои линии може да се направи. За спиране на трамвая се натиска копчето на вратата, веднъж, малко преди спирката ти да дойде. За отваряне на вратата - още веднъж при спряло превозно средство. Готиното беше, че имаше някакви закопчалки, тип подвижните дръжки в нашето метро, но на ниво около коляното на крака ти - оказа се, че това е, за да вържеш домашния си любимец по време на пътуването с трамвая. Много мило, нали?

Виена е красив град, най-вече през нощта. Не отричам, че е с една от най-красивите архитектури в Европа, но индустриализацията и разширяването му определено му са се отразили зле. Очаквах атмосферата там да ме завладее както се случи в Бамберг - усещането за средновековия отпечатък върху историята на града не се помрачаваше от обикалящите младежи по малките калдъръмени и павирани улички на центъра. За съжаление не се случи така във Виена - тълпи туристи се срещаха зад всеки ъгъл, опаковки от Макдоналдс се валяха по полянките на Градската градина, а очуканите фасади на сградите извън центъра допринасяха за усещането на един западащ град. И все пак през нощта това не се забелзваше толкова. Напротив, топлите светлини на лампите грееха примамливо, въпреки смразяващия вятър, веселата глъчка на Коледните пазари и ароматът на топъл пунш и вино те подканяха да се отпуснеш и да се порадваш за миг, че и ти си част от тази разноцветна тълпа. Изпихме по един пунш (Георги безалкохолен, аз се подгрях с алкохолен), изядохме една фуния спираловидни картофки (Spiralkartoffeln) и снимахме на воля. Накрая на Георги му окапаха ушите от студ, ама кой го кара да не слуша Деси и да се облече с някакво си тъничко пуловерче и да излезе без шапка, а? Пред Парламента едно момиче притича да му направи "ушички" точно когато го снимах, но за съжаление кадърът не се получи, а тя така и не разбра и продължи напред...

През деня, дори в неделя, във Виена кипи много живот. Дали защото идеха празници или винаги е така, не знам. Планът за деня беше - торта в хотел Saher, катедралата Св. Стефан, дворецът Шьонбрун и после каквото дойде. Тортата Сахер, в  оригинал в хотел Saher е едно от най-сладките неща, които съм яла някога. Сладко, та се не трае! Ама със сода с боровинков сок си върви много пък :) Особено, когато от бебешката количка до теб надничат 2 фризирани и облечени с жилетчици пудела, а русите им собственички - майка и дъщеря, кротко си пушат цигарите на масата. Да, в някои заведения във Виена се пуши! Обаче вентилацията им е такава, че ако не бях забелязала цигарата в ръцете им, нямаше и да разбера. Изумително нещо са това европейците ;)

Следваше кратка разходка из центъра и посещение на катедралата Св. Стефан. Ами, повече ми хареса от Кьолнската катедрала. Докато в Кьолн всичко е ориентирано хем за удобството, хем за опазването на храма от туристите с безумни решетки и ограничения, в Св. Стефан частта за молитва и проповед е отделена директно от туристите. Те са допуснати едва в първите няколко метра от храма. Така присъствахме на част от неделна меса. Много хора имаше - християни дошли на молитва, както и такива любопитковци като нас. В момента, в който църковния хор запя тропар, целият храм утихна и се понесе сладкия, тънък напев на девойките, невисок, но достатъчен за да усмири тълпата. Уникално преживяване, наистина. 

След Св. Стефан малко се позагубихме из центъра, хващайки в обратна посока на станцията, която ни трябваше. Е, оправихме се набързо и се качихме на метролиния U4 до Шьонбрун. Виенското метро е интересно - от една страна няма бариери и ако не си вземеш билетче можеш да пътуваш безплатно (но ако те хванат, глобите са 3-цифрени според някои слухове), от друга страна влакчето е уредено като автобус, което прави и голяма блъсканица в него, а от трета страна - в надземните си части метрото реално не е покрито, а е вкарано в нещо като открит градски канал. Дизайнът на станция Шьонбрун ми хареса - като старовремска гара, в бели и зелени тонове. На територията на самия дворец отново се сливаш с кресливата и непостоянна тълпа. Решихме да пропуснем реденето на опашка с 200 души за билети за двореца и преценихме, че ще разгледаме само градините. Все пак през декември цветята не са цъфнали, дърветата са оголени, вятърът те бръсне, но пак можеш да оцениш красотата и мащабите на този имперски бисер. От хълма на панорамата се разкриваше невероятна гледка към двореца и и към цяла Виена. А най-забавното - имаше и безжичен интернет. В езерцата на градините пък си плаваха патета и гларуси, които най-невъзмутимо подканяха с крясъци туристите да им хвърлят нещичко.

Следобедът беше пред нас, но се чудехме как да го оползотворим. На първо време - обяд в Centimeter. Нелоша битова верига, с нормални за австрийския стандарт цени (т.е. шницелът се движи около +/- 10 евро, а наливната бира - 4 евро за половинка), но шницелът не ме впечатли много. 16ч следобед беше рано за почивка, затова решихме да дадем шанс на Пратера, независимо, че бе зимно време. Някои от атракционите все още работеха - колички, въртележки, влакчета на ужасите.  Нас ни вълнуваше най-вече виенското колело - класическия затворен вариант. За наш късмет то работеше и след малко висене по опашки се издигнахме за 15 минути на около 80 метра над земята. Определено приятно изживяване, а си направихме и снимка за спомен.

Коледният пазар пред Виенското кметство

 
На лявата снимка се вижда как дамата маха, за да се присъедини към снимката, а на дясната се вижда реакцията на Георги от случката. Жалко, че не успях да уловя мига между двете!

А в градината пред Националната библиотека цари пълен безпорядък ... като за Австрия

Едни от най-нежните дамски ръчни часовници, които съм виждала някога

 
Емайлирани дамски колиета

Оригинална торта Сахер

Уличката на щастието

Метростанция Шьонбрун

Един от фонтаните в градините на двореца Шьонбрун

На третата сутрин потеглихме за Сърбия през Унгария. Тук е моментът да кажа, че унгарската магистрала е по-добра и от австрийската, и от сръбската. За малко над 5 часа вече бяхме на унгаро-сръбската граница при Суботица. Георги реши, че след първата проверка може да си заминава и не спря на втората, при което и аз, и граничарят го овикахме да спира. Добре, че попаднахме на свестни хора, та не решиха че искаме да си влизаме нелегално в страната. Още 3 часа по сръбската магистрала и бяхме в Белград. Георги се впечатли пък, че тя беше осветена, което в България по "Тракия" не сме го наблюдавали. Е, за сметка на това си беше с кръпки като нашата. Белград е изумително красив град през нощта, отново времето в което пристигнахме. Толкова осветен и толкова еклектичен. Контрастите наистина са големи - истински палати до порутени къщички. Не зная дали е, защото носи балкански дух, но в него има нещо велико, което те превзема от първия миг и държи дъха ти до края. Аз, която винаги съм се дразнела на сръбския стремеж да изпъкнат и да засенчат българите, бях дълбоко поразена от тяхната столица. Тя е просто нещо... различно. И си заслужава да се посети, разгледа и усети - нещата, които аз така и не направих.

Унгаро-сръбската граница

А в Унгария си имат радио Девин!


На четъртия ден вече горяхме от нетърпение да се приберем в България и към 13ч наше време вече оставихме Калотина зад гърба си. Е, опитвайки се да прекарам Георги по по-практичния път през околовръстното към бул. България незнайно как се оказа, че сме в Мало Бучино, но това е тема на друг разговор.

Вече си бяхме на наша земя, респективно - у дома. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Непознатата природа на София